Бъдеще ? Или да се събудиш с думите ....

В Неделя сутринта да те събудят с думите "Има инфаркт, събираме екипа" е безценно. Още не знаеш какво се случва около теб. Нямаш време да изпиеш топлото си кафе, да си оправиш косата и да си подбереш  дрехите, или поне аз нямам време да го направя защото за половин час трябва да съм в клиниката. Както казват "Всяка минута е ценна" и в този конкретен случай е много вярно. Ставам зашеметена от леглото чудя се какво по напред да направя  да се облека ли , да се измия  или да поръчам таксито....

Излизайки на студа за да се кача в таксито разбирам, че косата ми е разпиляна във всички посоки, излезнала  съм без грим и по домашни чехли, честно казано няма значение защото след малко ще трябва отново да се преоблека да облека и оловният си екип, който така тактично да ме държи изправена и връзвайки косата си небрежно давам упътвания за посоката . Нервно поглеждам часовника си защото ме е страх, че ще закъснея а от моето бързо пристигане зависи състоянието на пациента. Вярно, че в реанимация ще се погрижат за него докато екипа се събере, но колкото по-рано започнем процедурата толкова и шансовете на този човек се покачват. Бързо се изстрелвам  от таксито тряскайки вратата след себе си и изкачвайки стълбите до четвъртия етаж вече нареждам мислено масата, включвам всички апарати и по възможно най-бързия начин зареждам всичко, от което може да имам нужда. В готовност съм за борба за оцеляване, събирам мислите си, които са все така сънени и гладни защото дори не съм закусила. Усмихвам се вежливо на онова изстрадало човече свито на леглото, което гледа толкова уплашено и докато го настанявам и обгрижвам  на бързо и разбираем език му обяснявам какво ще се случи сега. Знам, че го е страх знам , че го боли и единствено мога да го погаля и да му се усмихна. В следващия момент в залата влиза моята колежка бутайки количката  заредена и подготвена за ситуацията. Помагам и да наредим всичко обръщам се и доктора ме чака да вържа престилката му. Усмихвам се и на него защото знам, че и той е минал през същото нещо сутринта. Без топлото кафе, без прегръдката  за добро утро или закуската. Стискам палци всичко да свърши благополучно и постоянно се грижа за екипа да имат всичко нужно им, обгрижвам  и пациента докато очите ми постоянно следят мониторите със жизнените показатели. Готова за всичко, да отреагирам адекватно и бързо в променящата се ситуация. До тук добре всичко е под контрол и всичко върви гладко няма нужда от реанимация или спешни интервенции. След края на процедурата, която е продължила  горе долу около четири часа отново имам грижата да отделя още няколко мили думи и усмивки на този човек, който успя да изтърпи всичко това с такова спокойствие, че ако бях аз на масата сигурно щях да умра от страх. Екипа от реанимация идва да го вземе и аз през това време докато разчиствам масата обяснявам какво точно сме направили, какво са наредили докторите и какво да очакваме в следващите часове. Вече е спокойно цялата лудница е няколко минути зад мен мога да сваля своята "ризница" мога да полетя отново, да седна на дивана и да запаля цигара. Бързаме да си ходим, оправяме и измиваме залата и въвеждаме всичко в ред и тогава си поръчвам такси, което да ме отведе вкъщи очаквайки поредното позвъняване от клиниката.....


На следващия ден отивам на работа и разбирам, че човека който е бил на масата вчера е добре даже повече отколкото сме очаквали. Целият екип сме доволни, усмихнати и знаем, че сме направили и невъзможното, непосилното за да дадем шанс на този човек и всичко се е получило дори повече отколкото сме предполагали. Ето това малко нещо, ето тази заслужена усмивка ни кара да се радваме, да обичаме професията си, да даваме всичко от себе си за другите и да надхвърляме възможностите си всеки ден. За нас няма значение пола, възрастта или етническото притежания  на нашия пациент. Ние се борим за неговия живот, а по-ценно от това няма. Да може и да сме подложени на много стрес, да може и да се прибирам и да нямам сили за друго и просто да се чудя как да си легна в четири следобед, да може и да не се храним редовно, да не спим по много часове, и да трябва да лиша себе си от много неща, но съм доволна и обичам, не обожавам работата си. А ти кой си за да ми казваш, че нищо не съм постигнала. Ти който по цял ден стоиш затворен между четири стени зад един монитор имаш регламентирано работно време и обедна почивка, можеш ли да се похвалиш с нещо толкова неповторимо. Можеш ли да се прибереш вкъщи и да кажеш "Днес спасих човешки живот". Можеш ли да си преуморен, да не усещаш тялото си и да се усмихваш защото  знаеш, че днес си направил нещо страхотно... А когато твой пациент те срещне някъде по улицата да ти се усмихне, да те хване за ръка и да ти благодари отново и отново за всичко, което си направил за него. Кажи ми ти с какво си повече от мен и с какво право можеш да ме съдиш какво съм постигнала и какво не. Кое ти дава право да ме наречеш човек без бъдеще като моето бъдеще живее в толкова хора, на които сме дали шанс, преборили сме смъртта. И днес на теб мога да кажа само едно нека си жив и здрав и си заври постиженията някъде .... защото не виждам нищо стойностно в тях и твоето бъдеще също да върви по дяволите . Както казват старите хора "Докато не посадиш дърво, не построиш къща  и не създадеш живот, не си направил нищо" аз мога да добавя и "Да спасиш един живот днес" значи не си по-добър от мен.... С много поздрави от онази малка и преуморена медицинска  сестра с малката заплата, но по-голямо сърце от твоето.....


За все още не разбралите  човечета, които всеки път ме питат какво точно работя добавям клип, който показва какво точно е коронарографията  или инвазивната  диагностика. За да не ме попитат отново утре какво точно работя. :) http://www.youtube.com/watch?v=qw2wyQ52exI


Също така добавям и едно благодарствено писмо, което ни беше изпратено от наши пациенти и което ме разплака секунди след като го прочетох :)

Благодаря за вниманието ви днес :)

Continue reading →

Реални измислици : Пазител на мисли.

За първи път от много време Нана се чувстваше добре. Не беше тъжна и сърдита на света. Е не беше щастлива, но беше определено себе си днес. Отдавна музата не беше кацала на рамото и нямаше нищо интересно за публикуване. Въпреки, че имаше доста написани неща в тефтера и с кожени меки корици и онази химикала в тон с кориците, а само колко меко пишеше направо да ти се иска да пишеш постоянно, повечето от нещата бяха посветени на нея, как се беше чувствала в последно време, колко безнадеждно и се струваше всичко, колко сълзи беше изплакала наскоро... Как сърцето и се късаше. Но днес беше усмихната и се радваше на малките си странни навици беше забравила колко е хубаво да се усмихваш на собствените си реакции. Чувстваше се креативна, идеите нахлуваха в главата и една след друга беше и трудно да хване една и да я осъществи. След като допи и последната глътка от кафето си вече имаше план за деня и въпреки, че беше на разположение и можеха да я викнат на работа всеки един момент тя избра първата си задачка от малкото листче, което лежеше спокойно до нея на леглото. Беше решила, че трябва да има място за всички мисли свързани с него да може спокойно да ги съхрани и да се освободи от тях. Нещо подобно на късметчета, но не точно. Нана притежаваше перфектния модел за това и начинание. Преди време двата си бяха взели късметчета в малки бурканчета с коркова тапа и обрисувани ръчно. Бяха толкова весели и красиви, че тя си беше събрала своя колекция. Сега и оставаше само да направи уголемен модел на това. Не беше добра в рисуването и знаеше, че няма смисъл и да пробва. Но поне според нея беше добра в избработването на декорации. Вече си представяше как ще изглежда всичко и беше още по-мотивирана да го направи. Оставаше и само да намери голям буркан за целта. Нана мразеше да се качва до тавана защото преди много време, когато беше още малко дете един от съседите и се беше обесил там. Винаги я е било страх да ходи сама, но събра сили да го направи. За своя сигурност обу маратонките си ако и се наложи бързо да се върне обратно. Надяваше се че в тази малка съкровищница ще  намери точно това, което търсеше. И тя като баща и обичаше да събира разни непотребни вещи и да създава от тях нещо красиво. Докато се мъчеше да отключи тежката метална врата сърцето и препускаше, чувайки вятъра, който си играеше с въображението и. Ахх това нейно въображение колко тревожно може да бъде. Нана постоянно се оглеждаше и въртеше неспокойно не си искаше най-малкото някое плъхче да я стресне. Порови се достатъчно за да обърше прахоляка и когато накрая обра една пайжина с лицето си реши да се откаже. И все пак както винаги имаше резервен вариянт в джожа си.... След няколко минути тя беше в магазина и държейки голям буркан с кисели краставички спокойно чакаше на опашката. Хората се обръщаха и я гледаха странно заради пайжините в косата и,  прахта по дрехите и стиснала  в прегръдка голям буркан консервирани краставички насред лятото. Нея обаче не я интересуваха хората и само се усмихваше любезно на учудените им погледи. Когато се прибра забеляза, че слънцето беше закрито от сърдити сиви облаци, и се очертаваша да вали. Не беше достатъчно светло и тя реши да пусне лампата. Както всеки път тя отиде до ключа, дръпна се в страни и наведе глава близо до гърдите. Беше свикнала крушките да гърмят и да я хваща ток и това беше предпазната и реакция. След като светлината озари стаята, тя вдигна глава и се усмихна на себе си, заради странния и навик. Нана беше кралица на странностите. Имаше си ритуали за много неща и това я развесели допълнително. Мъчейки се да отвори големия буркан, тя се заливаше от смях, и си мислеше как може да е толкова трудно да го отвори. После продължи да се смее на себе си като си представяше как изглежда отстрани. Останалото вече беше лесно.....

П.С. Освен пазителя на съкровенни мисли Нана си направи и страхотна каишка за часовника, който и беше много скъп и известно време носеше на панделки вместо каишка, защото тя се беше скъсала. :)

Continue reading →

Ти минало, аз бъдеще !

Ти минало, аз бъдеще !
Аз твое минало, ти мое бъдеще.
Аз в моето си настояще, ти в твоето.
Ти и аз заедно щасливи в минал или предстоящ живот, защо не и в настоящ ?
Спомени или мечти в себе си тая ?
Ти плачеш, аз нехая.
Аз плача ти се смееш.
А усмихвахме се заедно преди, помниш ли и ти ?
Колкото отдалечавам се от теб, толкова и връщам се.
Всеки чужд смях, всеки допир,
връща ме към теб. Искам да избягам,
да забравя, но всичко пак към теб ме дърпа.
А можем ли без лъжи и игри ? Без нищо да ни дели ?
Аз обичам те, ти мене не така ли беше
напомни ми ти ! Но преди да затворя очи.
Преди да успея да заспя или с мен бъди
или сърцето прободи !

Continue reading →

Реални измислици : Няма да е все така...

Нана стоеше на ръба на четиринадесет етажния блок. Над нея беше само небосклона. Беше топла майска вечер, нямаше и след от облаче, което да помрачи гледката. Небето беше обсипано със звезди, коя от коя по-ярко светеше. Нана пристъпи още малко напред. Върха на обувката и вече беше във въздуха. Загледана в красотата на нощното небе, на бузата и се стече сълза. След нея още една. Скоро сълзите се превърнаха в плач. Всичко наоколо сякаш беше заспало, само нейните хрипове нарушаваха тишината и спокойствието на това съкровено място. В главата си чуваше само думите на един много скъп за нея човек "Няма да е все така" "Няма да е все така скъпо мое момиче".Сподавен вик заседна в гърлото и. Малките и крила се разпериха и от тях се разсипа цветен прашец и те започнаха да пърхат нетърпеливо усещайки вятъра. Ахх този проклет вятър, той бе причината едното и крило да бъде счупено. Преди, когато още се учеше да лети искаше да хване, онзи бурен и неспирен другар, да го яхне като вълна, да ускори полета си, както корабите разпъват платна при попътен вятър, да му се отдаде и да усети всички онези невероятни емоции в корема си. Но тогава не успя да прецени възможностите си, надцени силата си и той я пречупи без капка милост. Почти откъсна нежното и крило, рани надеждата и увереността й. Нарани я с такава лекота, че страха от провала успя да я закове на земята....


В тази красива нощ тя бе решила отново да опита да полети. Да се слее с небосклона и въпреки страха от смъртта беше твърдо решена да полети отново. Да преследва своето щастие.
"Няма да е все така мъниче мое"
Нана разпърха с крила, разпръсквай ки още прашец наоколо усмихна се и скочи....

Continue reading →

Той каза ...

Преди време той каза: Аз ще бъда твоя дом винаги, когато имаш нужда можеш да се прибереш.
Винаги ще бъда до теб, винаги ще те обичам.

След време каза : Ти си едно голямо дете, кога ще порастнеш ?  Никога не съм те лъгал, винаги съм ти казвал истината каквато е защото никой друг няма да го направи.

Сега той каза : Никога няма да намериш по-добър от мен.Разбра ли какво загуби, сега боли ли ?

Аз казвам сега: Никога не съм давала обещания, които не мога да изпълня. Никога не съм казвала силни думи, защото чувствата се сменят както сезоните. Колко пъти те молех да не казваш "Завинаги, винаги, никога" И сега с тези ти слова излиза, че си най-големият лъжец от всичките .....

Противно на очакваното съм добре, снощи летях в съня си, докоснах се до корените на живота и да може и да боли, но ще отмине с времето. Това, че си наранил едно отпреди ранено сърце не те прави нищо повече от едно непорастнало дете като мен. С играта, кой кого нарани доказа само пред себе си, всичко се върща, но на тези, които умишлено нараняват. Въпроса остава без отговор , кой  всъщност изгуби повече ?

Continue reading →

Реални измислици : Остави сърцето си вкъщи.

Нана  точно спираше душа, когато чу, че телефона и звъни. Набързо наметна хавлията и стъпвайки като котка на пръсти изтича за да дигне. Малките и крачета допираха студените плочки и тя усети тръпки по цялото си тяло. Беше приятно изненадана звънеше и човек, който не беше виждала, чувала и почти забравила и с едно особено  хладнокръвие отговори бързо и с кратки изречения на отправените и въпроси. След по-малко от минута разговор тя вече имаше планове за вечерта и въобще не беше предполагала, че ща са такива.
Седна на ръба на леглото и запали цигара. Усмихваше се лукаво като хищник, който туко  що е убил плячката си. Беше доволна от случващото се...

След като загаси цигарата си тя стана бавно, развърза халата си и го остави да се спусне по тялото и.
Отвори гардероба си и почна да се рови в него. Сети се за една доста нашумяла реплика "Най-хубавите дрехи се обличат  за да бъдат съблечени" или нещо подобно. Имаше перфектното бельо  за случая. На бързо се вмъкна в него и започна да си представя  коя рокля с каква прическа, лак за нокти, обувки и чанта ще си отиват. Беше и пределно ясно, че нямаше да и обърнат особено внимание  какво е облякла, защото бързо щеше да остане както маминка я е родила, но това не и пречеше да поглези себе си с нещо, което наистина намира за секси. Като момиче тя беше длъжна да се погрижи самата тя да се почувства привлекателна и самоуверена. Защото сексапила не е само тяло той е нагласа, движение, самочувствие и тя много добре го знаеше. След като направи поредното торнадо избра своя тоалет и пристъпи към другите женски мероприятия, които следваха своя естествен ход. През цялото време в главата и се привиждаха картини  на запотени стъкла, плът впита в плът, изпохапани устни, нежни целувки и какво ли още не....

След известно време суетене пред огледалото беше готова за вечерта  оставаше и да направи само едно нещо, за да почувства наистина своя сексапил и то беше да заключи предразсъдъците  си като си налеe две-три малки питиета...

Скоро след това телефона отново  я върна в реалността. Беше време фантазиите да се превърнат в реални случки.

Когато излезна  от блока видя Рен  да я чака пред колата. Определено беше забавно за Нана , когато го видя все още толкова висок и строен, какъвто го помнеше, брадата му беше поне на два-три дена, леко набола, гривните, пръстена  всичко както го помнеше... А как беше свикнала с тялото му преди  всяка нейна извивка пасваше перфектно на неговото , въпреки разликата във височината. Дали шотовете  или просто от вълнението, което изпитваше в момента, но и се искаше още сега да разкъса дрехите му, да обсипе тялото му с целувки, да го притисне до стената, да го прикове с тялото си, и да води ръцете му по нея. Да усеща студенината на пръстена по себе си. Тази вечер тя не искаше от него да я обича, да я уважава или закриля, искаше само и единствено тялото му  да го усеща близко, да го чувства и нищо повече. Да изкара най-дълбоките си и перверзни фантазии... Да задоволи и най-малките и потребности и да засити глада и за мръсен, първичен секс на задната седалка със запотените стъкла и слети тела....

By : Allice*

Continue reading →

What's the time?

Здравейте дивачета. Тази седмица блога ми и аз имаме удоволствието да ви представим гостуващ автор. Според него самият, той е нов в това поприще и все още срамежлив. Не се колебайте да оставяте своите коментари, но ви моля предварително ако критикувате, то да бъдат градивни критики. И все пак нека да посрещнем топло нашия гост автор с псевдоним "AlphazonE"

In life we always want to do what ever we want to do, but in reality things are a „little“ bit different. Many say that life is like a game and no matter how much we win, lose or have injures, its worthy enough. Players are saying  „You play as much as your opponent allows you“ and  this saying is at its full force in life. It doesen't matter if we are favorites or outsiders, emerging victorius depends on experience, and experience is based mostly on bad fails and hard, sweaty trainings, so we must „keep walking“ forward.Most important is that pain reminds us that we are alive.
      There is time in life when one beautiful, sunny morning we wake up and look at the mirror while brushing our teeth and  realize that time forgives none. That's right you saw wrinkels started to shown and saying „good morning sleepy, best reagards by the time“. For many that day has come, for others not, but believe it will come :)
    For me that day arrived not long ago. It was a very special morning the day after my birthday 25^th of age and that's a fact. Special about this day is not because of the date, but because the day before I let away from my heart  a very close  person. A person that 8^th moths of triеs to „shoo“  finaly did their job.  I felt FREE my body and soul- awesome feeling. I guess there are some persons that we can never forget, no matter how much time we have shared, it is never enough. Or it's very hard to break the emotional  chain knitted by heart. „Open“ minded I realized that I should cherish little things that life serves, and to be strong enough to let go, because if its not for me it won't be for me.
     I`ve been studiyng Navigation for three years, and knowing that the most important question is „where  am I?“ not „where  am I going?“ Proved by experience. Maybe my biggest mistake is that I am always fighting with the water, but you need to trust the water and let your body calm to swim. Another shame... The morning hasn't  yawn yet but so many emotional slaps for me, even the coffee was finished. Suddenly I heard a clock alarm to rang but for me that alarm said „ the time is quarter to do“ ...
Well if fame lasts 15 minutes, definitely experience lasts forever!
      Now, I can say every day is more colorеd when  paying attention on what surrounds me. I can't see behind the skyline anyway. Maybe the secret of happiness is to enjoy the moment  and share the  happines. Аs you sow so shall you reap -bulgarian saying :)

By : "AlphazonE" 

Continue reading →

Уморих се, а може би не.

Наскоро си говорих с един приятел и се оказа, че и той като мен се е отказал от общо щастие с някой. Като се замисля реално и аз се уморих от много неща, чувствам, че вече нямам сили да поддържам фантазии, че нямам нервите и търпението да угаждам и да се съобразявам с някой.

За тези от вас, които не знаят наскоро се разделих с много скъп за мен човек и не защото вече нямаме чувства един към друг, а по-скоро вече тотално живеем в различни светове. И не е като да говорим различни езици, защото тогава щяхме да се разбираме със знаци. По-скоро при нас ситуацията е малко като : аз съм глухоняма, а той незрящ. Реално нямаме шанс. Знам, че в момента съм наранена и може би доста ядосана и за това  мисля нещата така, но ми се струва, че просто е ненормално отново за пореден път да започвам на чисто. Не казвам, че няма да срещна някой мистериозен сладур, който не бих отказала да разгадая, а че предпочитам аз да остана загадка. Уморих се от всички първи срещи на, които се държим нелепо и се чувстваме неловко. От всички безмислени разговори и вечното търсене на допирни точки, амбиции и мечти. Писна ми от неволно станалата "наша" песен, защото знам, че винаги ще я свързвам с този някой. Омръзна ми от всички страхотни и приятни дълги разходки на токчета, защото после от болка не мога да усетя топлите ми и пухкави чехли. Писна ми от сериалите, които ще гледаме заедно и после ще трябва да гледам сама с празна кутия носни кърпи. От това, че любимита ми игра вече не е същата, защото сега я играя сама. Нямам силите за всички честно подарени усмивки и раздедени доброволно целувки. Не искам да деля леглото си с друг, когато знам, че ще е по-пусто от преди. Не искам и не мога да позволя чужди вещи вкъщи, защото след това не знам дали трябва да ги запазя и всеки скапан ден да ми напомнят какво съм имала, или просто да изхвърля нещо, когато нямам правото за това. Нямам търпението да се съобразявам с мнението на този някой. Твърде дълго съм го правила и с това отново загубих себе си по пътя. Нямам реално времето да поддържам връзка. когато се скъсвам да работя по цял ден и търся само леглото вечер. Изморих се  да давам всичко от себе си за някой, който ще пести усилия и ще пази сърцето си, защото е по-мъдър от мен. Не мога да позволя на себе си отново да мечтая за бъдеще с човек, който вече гради своето сам. Пясъчните кули са за децата си мисля на глас, трябва да порастна, да спра да бъда наивна. Но как ?
Когато обичам, обичам с цялата си душа, тяло и сърце. С всеки атом в мен. Когато обичам давам всичко за другия и накрая остава само пепел и отломки. Колко пъти това ще се случва отново ? Колко ? Докато имам сили да продължавам отново ? А може би това бе последният, защото се уморих от тази безмислена игра "любов". Може би и аз порастнах и спрях да вярвам в измислени неща. А може би като всеки човек някога отново ще повярвам на нечии очи, ще опитам сладката отрова на нечии устни и този път ще бъде сърцето ми цяло ?

Continue reading →