Sunday, December 01, 2013

Бъдеще ? Или да се събудиш с думите ....

В Неделя сутринта да те събудят с думите "Има инфаркт, събираме екипа" е безценно. Още не знаеш какво се случва около теб. Нямаш време да изпиеш топлото си кафе, да си оправиш косата и да си подбереш  дрехите, или поне аз нямам време да го направя защото за половин час трябва да съм в клиниката. Както казват "Всяка минута е ценна" и в този конкретен случай е много вярно. Ставам зашеметена от леглото чудя се какво по напред да направя  да се облека ли , да се измия  или да поръчам таксито....

Излизайки на студа за да се кача в таксито разбирам, че косата ми е разпиляна във всички посоки, излезнала  съм без грим и по домашни чехли, честно казано няма значение защото след малко ще трябва отново да се преоблека да облека и оловният си екип, който така тактично да ме държи изправена и връзвайки косата си небрежно давам упътвания за посоката . Нервно поглеждам часовника си защото ме е страх, че ще закъснея а от моето бързо пристигане зависи състоянието на пациента. Вярно, че в реанимация ще се погрижат за него докато екипа се събере, но колкото по-рано започнем процедурата толкова и шансовете на този човек се покачват. Бързо се изстрелвам  от таксито тряскайки вратата след себе си и изкачвайки стълбите до четвъртия етаж вече нареждам мислено масата, включвам всички апарати и по възможно най-бързия начин зареждам всичко, от което може да имам нужда. В готовност съм за борба за оцеляване, събирам мислите си, които са все така сънени и гладни защото дори не съм закусила. Усмихвам се вежливо на онова изстрадало човече свито на леглото, което гледа толкова уплашено и докато го настанявам и обгрижвам  на бързо и разбираем език му обяснявам какво ще се случи сега. Знам, че го е страх знам , че го боли и единствено мога да го погаля и да му се усмихна. В следващия момент в залата влиза моята колежка бутайки количката  заредена и подготвена за ситуацията. Помагам и да наредим всичко обръщам се и доктора ме чака да вържа престилката му. Усмихвам се и на него защото знам, че и той е минал през същото нещо сутринта. Без топлото кафе, без прегръдката  за добро утро или закуската. Стискам палци всичко да свърши благополучно и постоянно се грижа за екипа да имат всичко нужно им, обгрижвам  и пациента докато очите ми постоянно следят мониторите със жизнените показатели. Готова за всичко, да отреагирам адекватно и бързо в променящата се ситуация. До тук добре всичко е под контрол и всичко върви гладко няма нужда от реанимация или спешни интервенции. След края на процедурата, която е продължила  горе долу около четири часа отново имам грижата да отделя още няколко мили думи и усмивки на този човек, който успя да изтърпи всичко това с такова спокойствие, че ако бях аз на масата сигурно щях да умра от страх. Екипа от реанимация идва да го вземе и аз през това време докато разчиствам масата обяснявам какво точно сме направили, какво са наредили докторите и какво да очакваме в следващите часове. Вече е спокойно цялата лудница е няколко минути зад мен мога да сваля своята "ризница" мога да полетя отново, да седна на дивана и да запаля цигара. Бързаме да си ходим, оправяме и измиваме залата и въвеждаме всичко в ред и тогава си поръчвам такси, което да ме отведе вкъщи очаквайки поредното позвъняване от клиниката.....


На следващия ден отивам на работа и разбирам, че човека който е бил на масата вчера е добре даже повече отколкото сме очаквали. Целият екип сме доволни, усмихнати и знаем, че сме направили и невъзможното, непосилното за да дадем шанс на този човек и всичко се е получило дори повече отколкото сме предполагали. Ето това малко нещо, ето тази заслужена усмивка ни кара да се радваме, да обичаме професията си, да даваме всичко от себе си за другите и да надхвърляме възможностите си всеки ден. За нас няма значение пола, възрастта или етническото притежания  на нашия пациент. Ние се борим за неговия живот, а по-ценно от това няма. Да може и да сме подложени на много стрес, да може и да се прибирам и да нямам сили за друго и просто да се чудя как да си легна в четири следобед, да може и да не се храним редовно, да не спим по много часове, и да трябва да лиша себе си от много неща, но съм доволна и обичам, не обожавам работата си. А ти кой си за да ми казваш, че нищо не съм постигнала. Ти който по цял ден стоиш затворен между четири стени зад един монитор имаш регламентирано работно време и обедна почивка, можеш ли да се похвалиш с нещо толкова неповторимо. Можеш ли да се прибереш вкъщи и да кажеш "Днес спасих човешки живот". Можеш ли да си преуморен, да не усещаш тялото си и да се усмихваш защото  знаеш, че днес си направил нещо страхотно... А когато твой пациент те срещне някъде по улицата да ти се усмихне, да те хване за ръка и да ти благодари отново и отново за всичко, което си направил за него. Кажи ми ти с какво си повече от мен и с какво право можеш да ме съдиш какво съм постигнала и какво не. Кое ти дава право да ме наречеш човек без бъдеще като моето бъдеще живее в толкова хора, на които сме дали шанс, преборили сме смъртта. И днес на теб мога да кажа само едно нека си жив и здрав и си заври постиженията някъде .... защото не виждам нищо стойностно в тях и твоето бъдеще също да върви по дяволите . Както казват старите хора "Докато не посадиш дърво, не построиш къща  и не създадеш живот, не си направил нищо" аз мога да добавя и "Да спасиш един живот днес" значи не си по-добър от мен.... С много поздрави от онази малка и преуморена медицинска  сестра с малката заплата, но по-голямо сърце от твоето.....


За все още не разбралите  човечета, които всеки път ме питат какво точно работя добавям клип, който показва какво точно е коронарографията  или инвазивната  диагностика. За да не ме попитат отново утре какво точно работя. :) http://www.youtube.com/watch?v=qw2wyQ52exI


Също така добавям и едно благодарствено писмо, което ни беше изпратено от наши пациенти и което ме разплака секунди след като го прочетох :)

Благодаря за вниманието ви днес :)