Нана стоеше на ръба на четиринадесет етажния блок. Над нея беше само небосклона. Беше топла майска вечер, нямаше и след от облаче, което да помрачи гледката. Небето беше обсипано със звезди, коя от коя по-ярко светеше. Нана пристъпи още малко напред. Върха на обувката и вече беше във въздуха. Загледана в красотата на нощното небе, на бузата и се стече сълза. След нея още една. Скоро сълзите се превърнаха в плач. Всичко наоколо сякаш беше заспало, само нейните хрипове нарушаваха тишината и спокойствието на това съкровено място. В главата си чуваше само думите на един много скъп за нея човек "Няма да е все така" "Няма да е все така скъпо мое момиче".Сподавен вик заседна в гърлото и. Малките и крила се разпериха и от тях се разсипа цветен прашец и те започнаха да пърхат нетърпеливо усещайки вятъра. Ахх този проклет вятър, той бе причината едното и крило да бъде счупено. Преди, когато още се учеше да лети искаше да хване, онзи бурен и неспирен другар, да го яхне като вълна, да ускори полета си, както корабите разпъват платна при попътен вятър, да му се отдаде и да усети всички онези невероятни емоции в корема си. Но тогава не успя да прецени възможностите си, надцени силата си и той я пречупи без капка милост. Почти откъсна нежното и крило, рани надеждата и увереността й. Нарани я с такава лекота, че страха от провала успя да я закове на земята....
В тази красива нощ тя бе решила отново да опита да полети. Да се слее с небосклона и въпреки страха от смъртта беше твърдо решена да полети отново. Да преследва своето щастие.
"Няма да е все така мъниче мое"
Нана разпърха с крила, разпръсквай ки още прашец наоколо усмихна се и скочи....
0 comments:
Post a Comment