И мечтай, говори му художникът, мечтай, че си красив, щастлив и безсмъртен...
Освободено от натрапчивите страхове, детето тича по хребета на хълма, разперило ръце, с озаредно личице, с ликуващи зеници, устремява се към небето, водено от гласа на баща си : Всичко могат да ти вземат : имота, най-красивите години, всичките ти радости, както и заслугите, дори и последната риза от гърба могат да ти свалят- но винаги ще ти останат мечтите, за да преоткриеш света, който са ти отнели..."
Нана внимателно прелисти страницата, но от другата страна я посрещна един самотен ред на голямият бял лист.
"От същия автор"
Тя внимателно прибра книгата в чантата си, проверявайки дали няма да се измачка. В метрото беше прохладно и приятно и вече можеше да се отпусне спокойно. Дългия работен ден беше зад гърба и . Можеше да си позволи да потъне в себе си и да преосмисли случващите се събития.
Мислеше си за мечтите, за сбъднатите и онези, които вече бяха в миналото. За това как те наистина успяха да спасят умиращата и душа. Помогнаха и да възкръсне след загиването на една прекрасна в миналото връзка. Мислеше си за онези малки пясъчни кули, които беше построила около обекта на своята любов. Как беше готова някога за него, да даде всичко свое, само и само той да е добре. Как искаше да прекара живота си с него и беше готова да продаде дори себе си заради него. Как мечтаеше да живеят заедно и да споделят и доброто и лошото. Но всичко остана в миналото.
Нана отметна бретона си на една страна и намести слушалката в ухото си. Нямаше смисъл да го прави, така или иначе не слушаше музиката, която се разливаше от слушалките, защото се беше заслушала в сърцето си. То и разказваше най-съкровенните си мечти, тези които бяха заседнали в нея още от дете. Тя знаеше че винаги е била мечтател, и въпреки упреците и подигравките мечтите бяха единственото нещо, което я спасяваше от стрелите на съдбата. Ако не бяха те, сигурно щеше да се предаде много отдавна. Сърцето и щеше да изпълнява само физиологичните си процеси и нямаше да бъде нищо повече от карантина в гърдите и. Самата тя, нямаше да живее пълноценно и да се радва и на малките неща в живота, а просто щеше да се превърне в робот, който изпълнява дневните си задължения. Ако не бяха мечтите стаени в нея, никога нямаше да преодолее многобройните провали. Тя не мечтаеше за скъпи коли и много пари, или за визия на богиня, а за прости и обикновени неща. Мечтаеше да бъде добра в работата си, тъй като обичаше професията си, за здраво и щастливо семейство, каквото някога имаше....
Нана правеше разлика между искане и мечтаене. Но винаги се опитваше да ги съчетае и когато някоя мечта вече беше реалност тя вече имаше подготвени още няколко в джоба. Мечтите ни карат да летим и да посрещаме и лошото с надеждата, че някой ден всичко ще се оправи и нашата съкровенна мечта ще стане реалност. Те ни крепят и ни карат да продължаваме напред, дори когато не виждаме смисъл в това. Отварят очите ни за светлината в края на тунела и ни поддържат живи.....
Приятен женски глас съобщи следващата спирка, беше време Нана да пристъпи към изпълнение на своите мечти. От най-малките и лесно изпълними, до онези за които трябва да се потруди много и да се надява, че късмета ще бъде до нея.
Беше време да се прибере при своя любим и мечтата и да бъде щастлива да се сбъдне и днес....
0 comments:
Post a Comment