Реални измислици : До онзи в сърцето ми .....

 Нана стоеше до широко отворения прозорец пристиснала чаша чай до себе си. Вятъра бушуваше в косите и. Повдигаше и разпиляваше ги. Може би се опитваше да я погали, да успокои развълнуваното и сърце, да потуши мъката в нея. Тя стоеше неподвижно загледана в небето, стискайки топлата чаша. Тази топлина и напомняше на нещо или по-скоро някой. Спомняше си онази топлина, която чувстваше в себе си, когато го виждаше да се прибира по пътя, да се появява зад ъгъла. Нана не спираше да мисли как всичко се промени за толкова малко време. Не си представяше живота си така, дори и в кошмарите си не бе го сънувала. Беше объркана за пореден път. Отново сърцето и беше потънало в тъма и усмивката и бе угаснала. Беше забравила какво е щастието. Студа превзе тялото и, и тя беше принудена да затвори прозореца.
- А колко красиво и спокойно е небето.
За разлика от нея в момента. Нана седна на ръба на леглото и си намери нова точка в, която да гледа. Дишането и бе учестено, пулсът слаб, а устните напукани от всичкото хапане. Без да изпуска чашата от ръката си, тя се протегна и взе лист и химикал. Понякога, когато нещо и тежеше пишеше писма до себе си. Но този път беше адресирано за друг.

"До онзи в сърцето ми"

Толкова боли, когато се сещам за теб. Нямаш си и на идея колко ме нарани. Имам чувството че болката ще ме убие на място, като мълния. Бях ти подарила сърцето си, тялото си и мечтите си дори. Толкова силно вярвах, че ти ще си различен, че не би ме наранил, не би ме оставил да се задушавам, но сгреших. Може би съм искала прекалено много от теб, или просто съм се заблуждавала, че ще се справиш. Ти казваш да си дам шанс да бъда щастлива с теб. Да не отричам, че бях, но всичко между нас се промени. Колко пъти те молех да се върнеш при мен, да си този когото обичах ? Сърцето ми се късаше, когато виждах как всичко отива по дяволите. Молех те, плачех и пак се надявах. Ти винаги казваш, че не те питам "как си", но замисляш ли се, че ти толкова дълго време не осъзна аз "как съм". Искаш да се върна при теб и отново да градя пясъчни кули. Не мога и не искам да го направя. Но винаги ще нося частица от теб в себе си. Винаги ще мисля за теб, ще се притеснявам и надявам да си добре.
Нана взе листа в ръцете си и без да се замисля, го намачка на топка и изхвърли.
Взе друг лист и почна да пише отново.


 Като нощна пеперуда примамена от светлината на лампата, се приближих до теб въпреки страха, че ще изгоря. Като пиявица се впих в теб. Бях свикнала с присъствието ти, с топлината ти и всичко свързано с теб. На където и да се обърнех виждах теб и търсех те във всеки. Исках и не исках да те виждам. Бях заслепена от слънцето в усмивката ти. Исках да те имам завинаги. Но за разлика от приказките в живота няма хубав край. Всичко хубаво рано или късно бива помрачено и намразено. Ти беше онзи превзел сърцето, ти събори всичките защитни кули и се нанесе в моята крепост, моето сърце. Дълго време ти му беше господар. Не се съпротивлявах, защото те обичах. Исках ти да бъдеш неговия стопанин  и наем да ти взимам не пожелах. Но ти разруши стените му, реши да го декорираш по твой вкус. Заби толкова пирони в стените му, че дупките бяха толкова големи и незаличими. Предаде доверието ми, разочарова ме. И сега те моля спри да идваш в съня ми, и да окупираш мислите ми. Вече няма място за теб там. Моля те най-човешки не бъди призрака в живота ми. Ще ти отделя таванската стая с онзи хубав изглед, за който и двамата копняхме. Но нека  моя дом, е само мой. Събери багажа си и остави ми хубавите спомени и нищо друго.

П.С.  До онзи в сърцето ми : Обичах те безумно и винаги част от мен ще те обича. Завещавам ти таванската ми стая с големия прозорец и сините пердета. Сега там е твоя дом ....