За тези от вас, които не знаят наскоро се разделих с много скъп за мен човек и не защото вече нямаме чувства един към друг, а по-скоро вече тотално живеем в различни светове. И не е като да говорим различни езици, защото тогава щяхме да се разбираме със знаци. По-скоро при нас ситуацията е малко като : аз съм глухоняма, а той незрящ. Реално нямаме шанс. Знам, че в момента съм наранена и може би доста ядосана и за това мисля нещата така, но ми се струва, че просто е ненормално отново за пореден път да започвам на чисто. Не казвам, че няма да срещна някой мистериозен сладур, който не бих отказала да разгадая, а че предпочитам аз да остана загадка. Уморих се от всички първи срещи на, които се държим нелепо и се чувстваме неловко. От всички безмислени разговори и вечното търсене на допирни точки, амбиции и мечти. Писна ми от неволно станалата "наша" песен, защото знам, че винаги ще я свързвам с този някой. Омръзна ми от всички страхотни и приятни дълги разходки на токчета, защото после от болка не мога да усетя топлите ми и пухкави чехли. Писна ми от сериалите, които ще гледаме заедно и после ще трябва да гледам сама с празна кутия носни кърпи. От това, че любимита ми игра вече не е същата, защото сега я играя сама. Нямам силите за всички честно подарени усмивки и раздедени доброволно целувки. Не искам да деля леглото си с друг, когато знам, че ще е по-пусто от преди. Не искам и не мога да позволя чужди вещи вкъщи, защото след това не знам дали трябва да ги запазя и всеки скапан ден да ми напомнят какво съм имала, или просто да изхвърля нещо, когато нямам правото за това. Нямам търпението да се съобразявам с мнението на този някой. Твърде дълго съм го правила и с това отново загубих себе си по пътя. Нямам реално времето да поддържам връзка. когато се скъсвам да работя по цял ден и търся само леглото вечер. Изморих се да давам всичко от себе си за някой, който ще пести усилия и ще пази сърцето си, защото е по-мъдър от мен. Не мога да позволя на себе си отново да мечтая за бъдеще с човек, който вече гради своето сам. Пясъчните кули са за децата си мисля на глас, трябва да порастна, да спра да бъда наивна. Но как ?
Когато обичам, обичам с цялата си душа, тяло и сърце. С всеки атом в мен. Когато обичам давам всичко за другия и накрая остава само пепел и отломки. Колко пъти това ще се случва отново ? Колко ? Докато имам сили да продължавам отново ? А може би това бе последният, защото се уморих от тази безмислена игра "любов". Може би и аз порастнах и спрях да вярвам в измислени неща. А може би като всеки човек някога отново ще повярвам на нечии очи, ще опитам сладката отрова на нечии устни и този път ще бъде сърцето ми цяло ?
0 comments:
Post a Comment