Бухали

Много често ми задават въпроса защо харесвам бухали, има ли някаква основна причина или просто ей така. Да си призная и аз не съм сигурна дали точна причина съществува. Спомням си бегло, че един приятел ми беше пратил клип  на малки бухалчета , които искат да бъдат галени и гушкани и беше толкова сладко, че направо поисках да си взема и аз едно за вкъщи. Разговорите за бухалите продължаха , пращахме си клипове, пишехме си дали не можем да си осиновим чрез някоя агенция и така започна страстта  ми към бухалите. За съжаление все още си нямам такъв домашен любимец, но се надявам някой ден и тази мечта да се сбъдне. :) Но за сметка на това си наваксвам с различни аксесоари  с облика на моите любимци. Не знам дали да се радвам или да се притеснявам но и моята половинка подхранва обожанието ми към бухалите, а може би просто ми угажда :)  Майка ми от своя страна често ми се подиграва когато и покажа поредното ми бухалско  притежание и ми казва, че аз съм си цял бухал и други не ми трябват. И въпреки всичко аз ще продължавам да си ги харесвам. 

Малко инфо  за символиката на Бухала :

Бухалът е символ на дълголетието, мъдростта, знанието и ерудицията, разсейващи мрака на невежеството. Използва се за активация на учебния процес, работоспособността и умствения труд. Счита се ,че помага на притежателя си да предвижда бъдещето и да види всичко невидимо за човешките очи. Много Фън  Шуй  специалисти смятат, че създава около себе си "енергийно поле на благополучие", в което притежателят винаги чувства душевен комфорт и може да се развива в избраната посока. Бухалът се смята и за мощен символ на Богатството. Той благоприятства личностното израстване, което е не по-малко важно от финансовото благополучие, поощрява развитието на умствените способности, помага в натрупването на зная, усилва духовното развитие. Смята се, че присъствието на бухал усилва така наречения “късмет в ученето”

Ами освен да ви покажа колекцията ми :)

 Плетена рокля 

                        Совичка или бухал ?





Чантичката ми сакче :) О.0 обожавам я. Всичките ми боклуци влизат в нея :) Подарък от половинката ми :)

Направено специално за мен от половинката ми :)

Свето отразител на чантата ми :) "Обади се като стигнеш"

Мое творение :) 

Дрънкулки :) 

Една от поканите, които съм си харесала за сватбата :)

 Совичката ми (от Бела)

 

 

  От кума ми :)

 И противно на всички очаквания не е бухалче, но следващият може и да е :)

  Айде, че бях обещала да го покажа преди време .... :) 


Големи благодарности на човека, който ме зариби по бухалите и искам да му кажа, че все някой ден аз ще се сдобия с домашен любимец а той не :) 

Хахахах :) 

http://www.twitch.tv/9teen8t9
 Ако ви се гледа как Цончев играе :) 



И малко клипчета с Бухаллиииии :) 

 

Continue reading →

Новото ни вкъщи....

Беше събота сутрин рано при това, когато младото семейство Блажеви сънени пренасяха багажа. Малката Корса беше паркирана пред блока и прозявайки се разтваряше вратите си за да поеме в прегръдката си кашоните с внимателно подбрани вещи. Нана седеше отстрани скръстила ръце на гърдите си и кисело гледаше с недоверие Йожо, който редеше нова версия на тетрис с кашони. Копнеейки по изстиващото кафе Нана промънкваше нещо. Предишната вечер трябваше да се раздели с доста лични вещи и това малко и тежеше. Като един строг и справедлив съдия трябваше да издава присъди кое щеше да бъде помилвано да бъде при нея заобиколено от грижите и, и кое да бъде наказано на склад. За първи път в живота и се изнасяше и и щеше да бъде господарката на дома. Вълнуваше се, но беше  спокойна. Нямаше истерии и драми, а най-обикновено мрънкане, че не се е наспала и не е изпила кафето си. Един час по-късно малката сива Kорсичка победоносно се усмихна включвайки фаровете и потегли. Дори тя беше доволна, че си тръгва от този сив и побъркан квартал. Даде най-доброто от себе си за да докара младото семейство до новият им дом. Като техен единствен домашен любимец тя беше предана и не искаше много, от време на време да я зареждат с гориво и да сменят счупените части. Докато разтоварваха багажа Нана вече мислеше по кой маршрут да стигнат до мебелният магазин в който си беше харесала скрин. Като всяка жена имаше нужда от достатъчно място за дрехите си. Имаше желанието да нареди всичко възможно най-бързо. Нямаше търпението да чака. Когато си наумеше нещо не спираше пред нищо за да го получи. Естествено и днес съдбата опита да натисне спирачките и да забави темпото беше решила, че Нана няма да получи своя мечтан скрин след като в магазина и казаха, че трябва да изчакат един месец за доставка на, което Нана се усмихна широко и най-демонстративно излезна без да пожелае приятен ден. Седнали в запалената Корса, която мъркаше като послушно котенце Йожи и Нана коментираха политиката на магазина. Заливаха се от смях при мисълта, че някое младо семейство като тях може да е поръчало спален комплект от там и да им се наложи цял месец да спят на пода. Измисляха си най-различни случки и се забавляваха на път за ИКЕА. Когато пристигнаха Нана напомни на Йожо да си избере своя подарък. Тя знаеше той колко обича книгите си, и как те са навсякъде с него. И за това му бе обещала библиотечка. Беше му благодарна, че отново беше разпалил страстта и по четенето и книгите който и беше купил преди време.... Поредицата беше един от любимите и подаръци от него.....

Оглеждайки обстойно етажерките Йожо не забеляза как Нана пусна ръката му и изчезна....
Когато се обърна да я попита нещо я видя на съседния щанд гушнала два малки плетени коша и бързо отиде при нея. Прегърна я през кръста и с целувка я накара да ги остави на мястото им. Той познаваше много добре страстта и към непотребните вещи и като един истински икономист я отказа от тази ненужна покупка. Все пак част от задълженията му като неин мъж бе да спира неразумните и пазари и тя беше повече от благодарна за това. Все пак успя да си купи няколко дребни декорации от които бързо щеше да и писне, защото често трябваше да бърше прах. Когато най-накрая след двучасовото обикаляне те стояха пред колата Нана за пореден път гледаше с недоверие малката Корсичка. Поглеждаше ту към нея, ту към покупките и не спираше да повтаря, че библиотечката е много дълга и няма да влезне. Йожо за може би трети път и каза, че ще се побере и тя изпита увереността му със строгият си поглед и после се усмихна. В главата и отново меко се приземи мисълта, че той е човека от който иска деца някой ден. Беше повече от достоен за това .... Корсата и този път не предаде стопаните си и даже Нана успя да се разположи като кралица отзад. Още съвсем малко оставаше от мечтаният дом да се превърне в реалност. Мигове ги деляха от големият балкон със страхотна гледка, просторното легло на което да гледат филми и да се тъпчат с пуканки.  Бяха готови за неописуемите чувства на самостоятелност, сигурност, любов и разбирателство. За спокойствието,и топлината на кашмирното одеяло и всичко останало, което съдбата щеше да им предложи....


П.С.: Беше забавно изнасяне, подреждане, нареждане и всичко останало. По-надолу ви представям два клипа с моите лигавщини и много снимков материал на който да се нарадвате или обратното :) 

Събота сутринта ден едно от нанасянето.С брата на Йожи. Тони благодаря за помоща.

Йожи сглобява скрина. Неделя сутринта в 9ч.се обади за интернета, а после аз съм нямала търпение.... :) 

Петък вечерта последен багаж събирам аз :) 

Втора снимка на скрина :) 

Събота вечерта :) 

Събота вечерта 2 :)

Годежният ми пръстен :) 

Чашите и бутилката за ритуала ни.

Родителите на Йожи , човек да се чуди това техните чаши ли са ? :) 

Корсата пред ИКЕА 1.

ИКЕА 2.

Изглед :) 

Още един :) 

От малкото прозорче :) 

Русе-София :)/лигня ....

Вкъщи :) Да ви направя едно кафе ;) 

Continue reading →

Бъдеще ? Или да се събудиш с думите ....

В Неделя сутринта да те събудят с думите "Има инфаркт, събираме екипа" е безценно. Още не знаеш какво се случва около теб. Нямаш време да изпиеш топлото си кафе, да си оправиш косата и да си подбереш  дрехите, или поне аз нямам време да го направя защото за половин час трябва да съм в клиниката. Както казват "Всяка минута е ценна" и в този конкретен случай е много вярно. Ставам зашеметена от леглото чудя се какво по напред да направя  да се облека ли , да се измия  или да поръчам таксито....

Излизайки на студа за да се кача в таксито разбирам, че косата ми е разпиляна във всички посоки, излезнала  съм без грим и по домашни чехли, честно казано няма значение защото след малко ще трябва отново да се преоблека да облека и оловният си екип, който така тактично да ме държи изправена и връзвайки косата си небрежно давам упътвания за посоката . Нервно поглеждам часовника си защото ме е страх, че ще закъснея а от моето бързо пристигане зависи състоянието на пациента. Вярно, че в реанимация ще се погрижат за него докато екипа се събере, но колкото по-рано започнем процедурата толкова и шансовете на този човек се покачват. Бързо се изстрелвам  от таксито тряскайки вратата след себе си и изкачвайки стълбите до четвъртия етаж вече нареждам мислено масата, включвам всички апарати и по възможно най-бързия начин зареждам всичко, от което може да имам нужда. В готовност съм за борба за оцеляване, събирам мислите си, които са все така сънени и гладни защото дори не съм закусила. Усмихвам се вежливо на онова изстрадало човече свито на леглото, което гледа толкова уплашено и докато го настанявам и обгрижвам  на бързо и разбираем език му обяснявам какво ще се случи сега. Знам, че го е страх знам , че го боли и единствено мога да го погаля и да му се усмихна. В следващия момент в залата влиза моята колежка бутайки количката  заредена и подготвена за ситуацията. Помагам и да наредим всичко обръщам се и доктора ме чака да вържа престилката му. Усмихвам се и на него защото знам, че и той е минал през същото нещо сутринта. Без топлото кафе, без прегръдката  за добро утро или закуската. Стискам палци всичко да свърши благополучно и постоянно се грижа за екипа да имат всичко нужно им, обгрижвам  и пациента докато очите ми постоянно следят мониторите със жизнените показатели. Готова за всичко, да отреагирам адекватно и бързо в променящата се ситуация. До тук добре всичко е под контрол и всичко върви гладко няма нужда от реанимация или спешни интервенции. След края на процедурата, която е продължила  горе долу около четири часа отново имам грижата да отделя още няколко мили думи и усмивки на този човек, който успя да изтърпи всичко това с такова спокойствие, че ако бях аз на масата сигурно щях да умра от страх. Екипа от реанимация идва да го вземе и аз през това време докато разчиствам масата обяснявам какво точно сме направили, какво са наредили докторите и какво да очакваме в следващите часове. Вече е спокойно цялата лудница е няколко минути зад мен мога да сваля своята "ризница" мога да полетя отново, да седна на дивана и да запаля цигара. Бързаме да си ходим, оправяме и измиваме залата и въвеждаме всичко в ред и тогава си поръчвам такси, което да ме отведе вкъщи очаквайки поредното позвъняване от клиниката.....


На следващия ден отивам на работа и разбирам, че човека който е бил на масата вчера е добре даже повече отколкото сме очаквали. Целият екип сме доволни, усмихнати и знаем, че сме направили и невъзможното, непосилното за да дадем шанс на този човек и всичко се е получило дори повече отколкото сме предполагали. Ето това малко нещо, ето тази заслужена усмивка ни кара да се радваме, да обичаме професията си, да даваме всичко от себе си за другите и да надхвърляме възможностите си всеки ден. За нас няма значение пола, възрастта или етническото притежания  на нашия пациент. Ние се борим за неговия живот, а по-ценно от това няма. Да може и да сме подложени на много стрес, да може и да се прибирам и да нямам сили за друго и просто да се чудя как да си легна в четири следобед, да може и да не се храним редовно, да не спим по много часове, и да трябва да лиша себе си от много неща, но съм доволна и обичам, не обожавам работата си. А ти кой си за да ми казваш, че нищо не съм постигнала. Ти който по цял ден стоиш затворен между четири стени зад един монитор имаш регламентирано работно време и обедна почивка, можеш ли да се похвалиш с нещо толкова неповторимо. Можеш ли да се прибереш вкъщи и да кажеш "Днес спасих човешки живот". Можеш ли да си преуморен, да не усещаш тялото си и да се усмихваш защото  знаеш, че днес си направил нещо страхотно... А когато твой пациент те срещне някъде по улицата да ти се усмихне, да те хване за ръка и да ти благодари отново и отново за всичко, което си направил за него. Кажи ми ти с какво си повече от мен и с какво право можеш да ме съдиш какво съм постигнала и какво не. Кое ти дава право да ме наречеш човек без бъдеще като моето бъдеще живее в толкова хора, на които сме дали шанс, преборили сме смъртта. И днес на теб мога да кажа само едно нека си жив и здрав и си заври постиженията някъде .... защото не виждам нищо стойностно в тях и твоето бъдеще също да върви по дяволите . Както казват старите хора "Докато не посадиш дърво, не построиш къща  и не създадеш живот, не си направил нищо" аз мога да добавя и "Да спасиш един живот днес" значи не си по-добър от мен.... С много поздрави от онази малка и преуморена медицинска  сестра с малката заплата, но по-голямо сърце от твоето.....


За все още не разбралите  човечета, които всеки път ме питат какво точно работя добавям клип, който показва какво точно е коронарографията  или инвазивната  диагностика. За да не ме попитат отново утре какво точно работя. :) http://www.youtube.com/watch?v=qw2wyQ52exI


Също така добавям и едно благодарствено писмо, което ни беше изпратено от наши пациенти и което ме разплака секунди след като го прочетох :)

Благодаря за вниманието ви днес :)

Continue reading →

Реални измислици : Пазител на мисли.

За първи път от много време Нана се чувстваше добре. Не беше тъжна и сърдита на света. Е не беше щастлива, но беше определено себе си днес. Отдавна музата не беше кацала на рамото и нямаше нищо интересно за публикуване. Въпреки, че имаше доста написани неща в тефтера и с кожени меки корици и онази химикала в тон с кориците, а само колко меко пишеше направо да ти се иска да пишеш постоянно, повечето от нещата бяха посветени на нея, как се беше чувствала в последно време, колко безнадеждно и се струваше всичко, колко сълзи беше изплакала наскоро... Как сърцето и се късаше. Но днес беше усмихната и се радваше на малките си странни навици беше забравила колко е хубаво да се усмихваш на собствените си реакции. Чувстваше се креативна, идеите нахлуваха в главата и една след друга беше и трудно да хване една и да я осъществи. След като допи и последната глътка от кафето си вече имаше план за деня и въпреки, че беше на разположение и можеха да я викнат на работа всеки един момент тя избра първата си задачка от малкото листче, което лежеше спокойно до нея на леглото. Беше решила, че трябва да има място за всички мисли свързани с него да може спокойно да ги съхрани и да се освободи от тях. Нещо подобно на късметчета, но не точно. Нана притежаваше перфектния модел за това и начинание. Преди време двата си бяха взели късметчета в малки бурканчета с коркова тапа и обрисувани ръчно. Бяха толкова весели и красиви, че тя си беше събрала своя колекция. Сега и оставаше само да направи уголемен модел на това. Не беше добра в рисуването и знаеше, че няма смисъл и да пробва. Но поне според нея беше добра в избработването на декорации. Вече си представяше как ще изглежда всичко и беше още по-мотивирана да го направи. Оставаше и само да намери голям буркан за целта. Нана мразеше да се качва до тавана защото преди много време, когато беше още малко дете един от съседите и се беше обесил там. Винаги я е било страх да ходи сама, но събра сили да го направи. За своя сигурност обу маратонките си ако и се наложи бързо да се върне обратно. Надяваше се че в тази малка съкровищница ще  намери точно това, което търсеше. И тя като баща и обичаше да събира разни непотребни вещи и да създава от тях нещо красиво. Докато се мъчеше да отключи тежката метална врата сърцето и препускаше, чувайки вятъра, който си играеше с въображението и. Ахх това нейно въображение колко тревожно може да бъде. Нана постоянно се оглеждаше и въртеше неспокойно не си искаше най-малкото някое плъхче да я стресне. Порови се достатъчно за да обърше прахоляка и когато накрая обра една пайжина с лицето си реши да се откаже. И все пак както винаги имаше резервен вариянт в джожа си.... След няколко минути тя беше в магазина и държейки голям буркан с кисели краставички спокойно чакаше на опашката. Хората се обръщаха и я гледаха странно заради пайжините в косата и,  прахта по дрехите и стиснала  в прегръдка голям буркан консервирани краставички насред лятото. Нея обаче не я интересуваха хората и само се усмихваше любезно на учудените им погледи. Когато се прибра забеляза, че слънцето беше закрито от сърдити сиви облаци, и се очертаваша да вали. Не беше достатъчно светло и тя реши да пусне лампата. Както всеки път тя отиде до ключа, дръпна се в страни и наведе глава близо до гърдите. Беше свикнала крушките да гърмят и да я хваща ток и това беше предпазната и реакция. След като светлината озари стаята, тя вдигна глава и се усмихна на себе си, заради странния и навик. Нана беше кралица на странностите. Имаше си ритуали за много неща и това я развесели допълнително. Мъчейки се да отвори големия буркан, тя се заливаше от смях, и си мислеше как може да е толкова трудно да го отвори. После продължи да се смее на себе си като си представяше как изглежда отстрани. Останалото вече беше лесно.....

П.С. Освен пазителя на съкровенни мисли Нана си направи и страхотна каишка за часовника, който и беше много скъп и известно време носеше на панделки вместо каишка, защото тя се беше скъсала. :)

Continue reading →

Ти минало, аз бъдеще !

Ти минало, аз бъдеще !
Аз твое минало, ти мое бъдеще.
Аз в моето си настояще, ти в твоето.
Ти и аз заедно щасливи в минал или предстоящ живот, защо не и в настоящ ?
Спомени или мечти в себе си тая ?
Ти плачеш, аз нехая.
Аз плача ти се смееш.
А усмихвахме се заедно преди, помниш ли и ти ?
Колкото отдалечавам се от теб, толкова и връщам се.
Всеки чужд смях, всеки допир,
връща ме към теб. Искам да избягам,
да забравя, но всичко пак към теб ме дърпа.
А можем ли без лъжи и игри ? Без нищо да ни дели ?
Аз обичам те, ти мене не така ли беше
напомни ми ти ! Но преди да затворя очи.
Преди да успея да заспя или с мен бъди
или сърцето прободи !

Continue reading →

Реални измислици : Няма да е все така...

Нана стоеше на ръба на четиринадесет етажния блок. Над нея беше само небосклона. Беше топла майска вечер, нямаше и след от облаче, което да помрачи гледката. Небето беше обсипано със звезди, коя от коя по-ярко светеше. Нана пристъпи още малко напред. Върха на обувката и вече беше във въздуха. Загледана в красотата на нощното небе, на бузата и се стече сълза. След нея още една. Скоро сълзите се превърнаха в плач. Всичко наоколо сякаш беше заспало, само нейните хрипове нарушаваха тишината и спокойствието на това съкровено място. В главата си чуваше само думите на един много скъп за нея човек "Няма да е все така" "Няма да е все така скъпо мое момиче".Сподавен вик заседна в гърлото и. Малките и крила се разпериха и от тях се разсипа цветен прашец и те започнаха да пърхат нетърпеливо усещайки вятъра. Ахх този проклет вятър, той бе причината едното и крило да бъде счупено. Преди, когато още се учеше да лети искаше да хване, онзи бурен и неспирен другар, да го яхне като вълна, да ускори полета си, както корабите разпъват платна при попътен вятър, да му се отдаде и да усети всички онези невероятни емоции в корема си. Но тогава не успя да прецени възможностите си, надцени силата си и той я пречупи без капка милост. Почти откъсна нежното и крило, рани надеждата и увереността й. Нарани я с такава лекота, че страха от провала успя да я закове на земята....


В тази красива нощ тя бе решила отново да опита да полети. Да се слее с небосклона и въпреки страха от смъртта беше твърдо решена да полети отново. Да преследва своето щастие.
"Няма да е все така мъниче мое"
Нана разпърха с крила, разпръсквай ки още прашец наоколо усмихна се и скочи....

Continue reading →

Той каза ...

Преди време той каза: Аз ще бъда твоя дом винаги, когато имаш нужда можеш да се прибереш.
Винаги ще бъда до теб, винаги ще те обичам.

След време каза : Ти си едно голямо дете, кога ще порастнеш ?  Никога не съм те лъгал, винаги съм ти казвал истината каквато е защото никой друг няма да го направи.

Сега той каза : Никога няма да намериш по-добър от мен.Разбра ли какво загуби, сега боли ли ?

Аз казвам сега: Никога не съм давала обещания, които не мога да изпълня. Никога не съм казвала силни думи, защото чувствата се сменят както сезоните. Колко пъти те молех да не казваш "Завинаги, винаги, никога" И сега с тези ти слова излиза, че си най-големият лъжец от всичките .....

Противно на очакваното съм добре, снощи летях в съня си, докоснах се до корените на живота и да може и да боли, но ще отмине с времето. Това, че си наранил едно отпреди ранено сърце не те прави нищо повече от едно непорастнало дете като мен. С играта, кой кого нарани доказа само пред себе си, всичко се върща, но на тези, които умишлено нараняват. Въпроса остава без отговор , кой  всъщност изгуби повече ?

Continue reading →